Розовата градина

Вренето беше неочаквано добро,но в този ден на Дафни не и се правеше нищо освем да излезе на кратка разходка в природата да избяга от мислите и неспокойствието ,което и се въртеше в глава за следващото съзтезание.Постоянно мислеше как да отслабне,защото в нейния спорт всичко беше до киограми колкото си по-лек толкова по-добре се представяш.Беше объркана и се колебаеше..Не искаше да разчарова нито майка си нито баща си,а най-вече майка си.Имаше това усещане ,че главата и ще се пръсне.Тя реши да се разходи из парка съвсем сама.Това беше нейното любимо място за бягство от реалноста"Розавата градинка".Както обикновено нямаше никой там.Тя седна под едно дърво на една пейка и се зачете в една книга.

Времето бе приятно и Суон го бе забелязала още със ставането си. нямаше намерение да пропилява и този ден в тренировки. Слънцето грееше толкова ярко, че дори бе започнало да я дразни. Влизаше в очите й, а тя не бе от хората, които носят предпазни мерки, като слънчеви очила, твърде често.
Ветрецът подухваше и развяваше някое и други листенце по прашните алеи на парка. Димът на канела и ванилия се бе разнесъл далеч от тъмнокосата, макар и да бе точно до нея. Източникът бе една тънка, кафеникава цигара, която рядко изчезваше от ръката на Бела.
Озова се на място, което не посещаваше често и все пак се огледа за познати лица. Сините й очи се рееха наоколо докато не забеляза медно русата гимнастичка от училище. Не знаеше името й и въпреки това се приближи.
- Предполагам може да седна ? - въпросът й бе излишен. Вече се бе разположила свито, но удобно на малката пейка. Гласът й бе равен, почти не изразяваше емоция.

Четенето й беше прекъснато от едно момиче,което седна до нея.
Усещаше се само лекия летен вятър ,който развяваше косите им и разнасяше ароматът от парфюма им навсякъде.
-Разбира се,че може.-откъсна поглед от книгата и искаше да види очите й ,но момичето беше с тъмни очила.
-Аз съм Дафни,но ако искам ми казвай Даф.-подаде ръка към непознатото момиче-Като гледам ние сме единствените хора тук сигурно ти харесва като цяло?Тук мога да седя по -цял ден и да размишлявам..
Отново косата й се вееше на всякъде и тя се дразнеше наум и идваше да я постриже още сега,но нямаше с какво и затове взе една ластичка от огромната си черна чанта,която мъкнеше на всякъде и я завърза.

Анабел небрежно впи устни в тънката цигара и дръпна многозначително без да оглежда гимнастичката особено. За жалост все още не бе преодоляла старите си навици и най-вече леденото си поведение. Нямаше и намерение да го прави, не и през следващите няколко години.
Огледа се инатливо и с облекчение свали тъмните слънчеви очила. Мразеше да ги носи, но понякога се налагаше, освен ако не искаше да търпи проклетите природни дадености.
- Бела. - представи се кратко. Не каза цялото си име, не виждаше смисъла след като все пак щеше да се наложи да каже и най-често използвания прякор по неин адрес. Всъщност прякорите й бяха съвсем далеч от едно просто и хубаво име. Често чуваше глупави наименования зад гърбът си, но не мислеше че трябва да й пука.
- Да, местенцето е хубаво. За всеки по различен начин. - съгласи се и настойчиво огледа книгата, а след това чантата си. Беше си наумила да по рисува. - Кое място спечели на миналото състезание ? - сините й очи се впиха в Дафни, но в тях бе трудно да се открие емоция, бяха безизразни, студени..

Бел търпаше от цигарата си,а димът пронизваше Даф.Спомняше си ,когато пушеше и тя цигари ,а да ум и идваше само една "..и димът от цигари също е спомен".Вятарът започваше леко по-леко да се усилва,но това не притесняваше двете момичета.Дафни забеляза,че Бела е малко странна,но точно това харесваше в нея.
-На трето място бях ,за жалост,но следващия път ще се постаря малко повече.Днес реших да изляза ,за да избягам малко от тринировките,защото не издържам повече..-погледна надолу право в земята чувствайки се разочарована от себе си и това ,което беше постигнала до сега.
-А ти мажоретка ли си?

Перфектно гладкото лице на мажоретката се нагъна, чувството, че ще си остане така смръщена не я напусна, затова отново изглади лицето си до перфектно безизразната си форма. Тази промяна в настроението й се дължеше на факта, че Даф не познаваше поста й. Беше обидена от този факт макар и рядко да й пукаше за мнението на другите.
- Капитана. - заяви самодоволно и хвърли угарката си на земята. Премести високото си токче и я настъпи , за да не подпали нещо. Беше прекалено отговорна спрямо опазването на природата. обичаше да се мотае из горите й именно това й пречеше да хвърля боклуци навсякъде, фасовете правеха малко изключение.
- Ще вземеш първо място, предполагам. - беше прекалено несигурна, за да бъде окуражителна, но точно това целеше.

Начина по който говореше и се държеше не притесняваше Дафни въобще.Всеки беше различен и не всеки виждаше светът по един и същи начин,което беше добре от една странна,но от друга не съвсем.Тя преметна косата си и погледна отново Бела ,за да види отново изражението на безразличното и лице.Даф се опитваше да се държи любезно и добре с нея.
-Надявам се,работя по въпроса.-усмиха й се леко.
Тя искаше винаги да направи добро първо впечатление,защото то е най-важното,но явно в момента не се беше справила добре.
-Имаш ли любим писател?-тя искаше да започне някаква тема.

Бела уважаваше доброто поведение на русокосата. Уважаваше й факта, че все пак се опитва да бъде любезна с нея макар и изобщо да не го заслужаваше. Може би й дължеше малко по-изразителни отговори.
Крайчеца на устните й се изви в лека крива усмивка, за да подчертае, че все пак е благодарна, но никога няма да се промени. Или поне не скоро. Това плашеше повечето хора, но не й Анабел, тя живееше с мисълта, че е нещо безчувствено.
- Емили Бронте , спечели ме с "Брулени Хълмове" - ухили се възможно най-искрено. - Ами твоя ? Кой те впечатли ? - започна ведро с нагласата, че го дължи.

Бях пила,бях разстроена,дори бях напушена , но карах с над 120 км/ч. Имах късмет,че поне можех да шофирам отлично.За малко щях да подмина пряката набих рязко спирачки и обърнах насред пътя,отново газ и едва не се разбих в първият стълб изпречил се на пътя ми , време беше да повървя..Тракането на токчетата ми отекваше в тишината , почти стигнах, чувах гласове . Единият беше на Бела . "Слава Богу .." беше единствената ми мисъл,очите ми се бяха зачервили,а зениците ми се бяха свили до максимум,сините ми очи проблясваха в тъмнината,беше ме познала още преди силуета ми да се открои,до нея имаше момиче..Само това липсваше.
Извадих кутията,както и запалката си :
-Бела ужасно се нуждая от твоите специални способности да ме разбереш .. Която и да е тя мисля,че ще трябва да почака. -избълвах още докато ходех към нея аз,но бях сигурна че ме е разбрала, а нима можеше да е другояче.. характерите ни бяха почти сходни и това ни свързваше,болката която на нас ни бяха причинили, причинявахме и ние .. Положението ми беше ужасно , влияех се от думите му, забиваха се като нож в ямата , на мястото на сърцето,което нямах .. и в момента кървеше ..

Продължавах да се лутам из алеите, докато най-сетне не намерих Джули. Задъхан и раздърпан, уморен от тичане, й подадох ключовете и й казах:
-Трябва да поговорим. Искам да знам какво се случи, преди да захвърлиш мобилния срещу стената. - поех си въздух и скъсих дистанцията между нас. Нежно прокарах ръка по лицето й, заличавайки сълзите и казах:
-Знам, че има нещо. Моля те, сподели с мен, защото знам, че споделената болка е половин болка. Кой беше мъжа от другата старана на линията? Какво ти каза? Защо се разстрои? - задавах въпросите си един след друг, като забравих факта, че с Джули пихме и бяхме почти на предела на силите си. Помогнах й да седне на близката пейка и поемайки ръцете й в шепите си, казах:
-Моля те, кажи ми. - погледнах я в очите и отметнах кичур коса, който покриваше едното й око...:
-Джулс, моля те... - прошепнах тихо, все още държейки ръцете й в шепите си.

Тя се зарадва,че разговора леко полека потръгна и хареса отговора на Бела,защото и тя обожаваше тази книга.Вятарът беше спрял и отново се показа слънцето,което леко ги галеше с лъчите си ,а те се чувствахa като гущери на приперк.В момента Дафни мислеше за една студена минерална вода или шоколадов сладолед..
-Аз обожавам Стивън Кинг сега чета "Мъртва зона" доста е интересна.-каза тя и извади ветрило ,за да се разхлади.
-Искаш ли да идеме в някое кафе?

Анабел бе заинтригувана от странните предпочитания на момичето. Стивън Кинг бе доста странен писател. Начина му на писане беше някак извратен, поне според тъмнокосата. Колкото й да не подхождаше на поведението й , тя обичаше да чете романтика, драма и фантастика. Беше луда по книгите с вампири. Това бе започнало да тревожи баща й. Или поне откакто бела се пошегува с него.
- Той е извратен. Прочетох няколко негови книги, но.. - не продължи, само поклати глава и завъртя очи. Изхлузи слънчевите си очила в малката кожена чантичка и се изправи, за да е готова. Не обичаше да чака, а също така и да я чакат. Побъркваше се. Винаги бе точна, а дори не поглеждаше часовника. Вероятно това се дължеше на скучния й живот. Не разговаряше с никого освен с Амбър и Джулиет. Те май не се харесваха особено, но това никога не я е интересувало.
- Добре, нека отидем. - промълви и отново надяна маската на безизразното момиче.

Зандър Сторм написа:: Продължавах да се лутам из алеите, докато най-сетне не намерих Джули. Задъхан и раздърпан, уморен от тичане, й подадох ключовете и й казах:
-Трябва да поговорим. Искам да знам какво се случи, преди да захвърлиш мобилния срещу стената. - поех си въздух и скъсих дистанцията между нас. Нежно прокарах ръка по лицето й, заличавайки сълзите и казах:
-Знам, че има нещо. Моля те, сподели с мен, защото знам, че споделената болка е половин болка. Кой беше мъжа от другата старана на линията? Какво ти каза? Защо се разстрои? - задавах въпросите си един след друг, като забравих факта, че с Джули пихме и бяхме почти на предела на силите си. Помогнах й да седне на близката пейка и поемайки ръцете й в шепите си, казах:
-Моля те, кажи ми. - погледнах я в очите и отметнах кичур коса, който покриваше едното й око...:
-Джулс, моля те... - прошепнах тихо, все още държейки ръцете й в шепите си.

Беше изключително драматична,глупава,лигава,дори трагична отстрани гледка .. но трябваше да призная,че беше адски мило от негова страна.Дръпнах ръцете си от неговите и разтърках почервенелите си очи,миглите ми бяха мокри , напоени от избилите сълзи на ярост по тях.Устните ми се свиха в някакво подобие на изкуствена,крива усмивка, гласът ми беше леден и ясен:
-Виж, симпатичен си , наистина те харесвам,но не съм човек,който ще седне в очакване някой да бърше сълзите ми, не съм човек,който споделя проблемите си - сама си ги решавам .. Съжалявам,че стана така, но явно точно това ми трябваше,за да осъзная,че може би ще е по-трудно да завържем по-сериозни отношения помежду ни .. по простата причина,че характерите ни са напълно различни. Не съм от типа разглезени,обичливи и влюбчиви момиченца, наслушала съм се на лъжи и съм понесла достатъчно разочарования и болка .. за да ти се доверя за нещо първо трябва да спечелиш доверието ми по някакъв начин,да ми покажеш,че си заслужава да не съм това което съм заради теб...докато този момент не дойде не мисля,че ще опровергая очакванията ти . - завърших с горчивина в гласа и запалих поредната цигара,дърпайки силно от нея почти се задуших от цигарения пушек,но бавно го изпуснах през розовите си устни.
-Мисля,че трябва да тръгвам .. Не искам да разочаровам поне треньора си, трябва да се наспя добре.. - заключих аз и погледнах към земята.

-Щом си сигурна в думите си, няма проблем, но нека поне те откарам до вас. Не е особено безопасно да сядаш зад волана в подобно състояние. - усмихнах се и се изправих. Не смятах да повдигам повече теми, защото достатъчно й се насъбра за една вечер,а и я очакваха тренировки. Не исках да преча на живота й, затова казах:
-Поне ми позволи да направя това за теб... Да те откарам до вас. - помогнах й да се изправи и заедно се отправихме към колата й, Отворих й вратата и след като влезе, заех шофьорското място, но преди да ръгна се обърнах към нея и й подадох едно листче с номера ми:
-В случай, че имаш нужда да поговориш с някого... - завъртях ключа и потеглих към дома й. Наистина бе тъмно и нямах добра видимост, но пък от толкова тичане, бях запомнил добре пътя. На моменти се чудех дали да кажа нещо или не, но накрая се престраших:
-Не знам какво се случи преди малко с теб, не знам какво се случва и сега, но явно си преживяла доста. Да си призная, наполовина ми е ясно какво ти е, но ти поне имаш един родител, а моите ги загубих при самолетна катастрофа. По-скоро аз съм виновен за смъртта им, защото ако не бях настоявал, нямаше да се случи нищо от това, което преживях, но не искам да те натъжавам повече от това, колкото сега. Казах ти го просто, защото искам да знаеш, че не само ти си в подобна ситуация... Не знам как да спечеля доверието ти, нито какво очакваш от хората около теб, но ще се постарая... - още преди да осъзнаем, вече бяхме пред дома й. Изгасих двигателя, усмихнах й се мило и казах:
-Лека нощ. И успех на тренировките утре.