Създаване на Волейболист

*Selena Gomez/Селена Гомез

Име:
Анита Катрин Григори. Доста често срещана фамилия, нали? Но пък за сметка на това Анита не е толкова разпространено име. Едно от нещата, които мразя е, когато хората се обръщат към мен на галено с "Ани".. Нищо лично, просто не обичам да ми съкращават името.

Възраст:
17 години, родена 13-ти Август, 94-ра

Описание на външния вид:
Аз съм с шоколадово-кафяви очи, дълбоки, способни да те накарат да ги гледаш с минути. Когато се налагаше като дете, отварях широко очи, така че да се да се превърна в олицетворението на невинността и добротата – доказана поза, която разтапя сърцата на възрастните в радиус от километър и половина. Или така наречената „кучешка муцунка”, която в повечето случаи ми е помагала да получа това, което искам. Косата ми е много тъмно кестенява, почти черна. Често я носех спусната. Кожата ми, нежна като коприна и изчистена – което ще рече, че нямам никакви белези по рождение, бенки и т.н. – не е прекалено бледа.
Не се набивам очи пред останалите си връстници, поради факта, че съм нормална колкото тях. Нямам странни изкривявания, повече очи или крака или някакви белези. Един и седемдесет висока с малко чип носле. Лицето ми е с овална форма и подчертани скули.

Стил на обличане:
Макар да не обичах да обикаля магазините с часове наред, търсейки си какво да ново да си купя, гардеробът ми приличаше на склад, пълен само с дрехи. "Само мен ме няма там", мислех си винаги, щом го отворех. Имаше си всичко, от обувките до аксесоарите.. Все пак и аз, като всяко друго момиче, обичах да се глезя от време на време и да се грижа за външния си вид.
Обичам да се обличам с по-предизвикателни, натрапчиви, дори скандални тоалети. По принцип се обличам според настроението си. Най-мрачното ми облекло е черно долнище на анцуг и голям, доста голям сив суичър, което бихте ме видели да нося само вкъщи. Не съм привърженичка на кожените панталони, якета и тем подобни, въпреки че можеше да намери и такива в гардероба си. "То какво ли не можеш?", мислех си аз глава тя.
Харесва ми да комбинирам дрехите си и да се обличам по свой собствен вкус. Можете да се изненадате, но не ми отнемаше много време, за да се приготвя в предвид всичките дрехи, които имам. Толкова голям избор, толкова много комбинации.. но аз винаги бях готова и знаех какво ще облека.

Характер:
И аз не съм перфектна, такъв човек няма. Всеки си има своите качества и недостатъци. Може да се каже, че аз съм с доста труден характер. По принцип много лесно се ядосвам и избухвам, но ми отминава бързо. В един момент може да съм хипер радостна, а в следващия да търся какво да счупя от яд. Не завиждам, макар живота ми да не е перфектен. Аз също имам мечти, и се радвам на хората, които са постигнали своите, вместо да се ядосвам и разстройвам от щастието им. Според приятелите ми, не съм човек, на когото можеш да се сърдиш, въпреки проблемите, които създавам. Предпочитам да съм директна - не увъртам - и откровена, вместо да лъжа някого само и само, за да не го нараня с думите си. Понякога истината боли, но това не ни оправдава, за да лъжем. За мен няма разлика между 'лъжа' и 'безобидна лъжа'. Честно казано не ме интересува какво мислят останалите за мен. Не обичам да следвам заповеди и често нарушавам правилата. Може и да съм много упорита, стига да си го поставя за цел.
Обичам да купонясвам, да се забавлявам с приятели.. Винаги съм била проблемно дете. Какво да ви кажа, правех каквото си искам. Както споменах вече - не обичам да следвам заповеди. И въпреки това бях доста добра в училище - е, не бях пълна отличничка, но все пак..

История:
Помнех всяка малка подробност от деня, когато животът ми се промени коренно. Стоях, изправена до двуетажното легло, което делях с Джулия - най-добрата ми приятелка по онова време, подръпвайки малката розовата панделчица на роклята, с която бях облечена. Косата ми, наскоро подстригана късо, беше сплетена на две малки плитчици, стърчащи настрани. Приличах на Пипи Дългото Чорапче, но според госпожица Робъртс бях сладка като малка порцеланова кукла.
Помнех, че другите деца тичаха наоколо, смееха се и забавляваха, докато аз умирах от притеснение. Дори не смеех да помръдна, страхувах се да не изцапам или измачкам рокличката си. Смятах, че ако бях безупречна досущ като порцеланова кукла, имах по-големи шансове да ме осиновят. Макар да бях на само на шест, разбирах всичко. Всеки път оставах разочарована след като поредната млада семейна двойка осиновяваше някое друго дете, но не и мен. Разбира се, радвах се за тях, но беше мъчително да гледаш как останалите си намираха семейства, майка, баща, а в някои случаи братче или сестриче, а ти оставаш, надявайки се следващият път да си ти. Повечето възрастни предпочитаха малките бебенца, пред вече порасналите деца като мен. Но въпреки това продължавах да вярвам, че някой ден и аз щях да се сдобия със семейство.
Помнех как затаих дъх, когато вратата се отвори. Всъщност, така беше всеки път. В стаята влезе госпожица Робъртс, следвана от някаква жена, стегнала русата си косата на красив елегантен кок, облечена в мръсно бяло на цвят костюмче от две части – пола и сако, и мъж, малко по висок от жената, също облечен в костюм, но сивкав на цвят. Зарадвах се, че бях в рокличка, а гащеризон или дънки с тениска както поне половината от децата.
- От тук.. – гласът на госпожица Робъртс се проближаваше, развеждайки гостите ни.
Чак когато сега се замислих, беше странно, че родителите обикаляха из стаята, оглеждайки ни сякаш бяха в магазин, а ние бяхме продуктите, които щяха да закупят. Един вид беше така, но все пак..
Помнех как се усмихнах, колкото можех по-сладко, когато непознатите минаха покрай мен, Успях да задържа погледът им, те също ми се усмихваха. Заговориха ме.
- Здравей, сладурче.. - поздрави ме жената, клякайки до мен, за да може да се изравни на моето ниво, последвана от мъжът.
- Здравейте - отвърнах аз радостно.
- Как се казваш? - попита ме мъжът.
- Анита - не свалях усмивката от лице.
- Какво хубаво име - възкликна жената. Харесаха ме. Или поне така се надявах.
- А на колко си години?
- На шест - вдигнах ръце, показвайки с шест пръста.
Помня как усмивката ми посърна, когато двамата се изправиха отново.
- Знам, че има толкова много деца.. и всички са чудесни - заговори жената. - но вече.. - погледна към мен. - решихме.
И тогава разбрах, че най-накрая беше дошъл и моят ред. Най-накрая мечтата ми се беше сбъднала - щях да имам истинско семейство. Щях да си имам майка и баща..

Допълнителна информация:
- Отличителни белези: имам белег от порязване на лявата си длан, но не се забелязва от далеко.
- Домашен любимец? Не.
- Нямам любим цвят, всичките ги харесвам.
- Не пуша.

- О, също така имам татуировка на дясната си ръка, точно на сгъвката на китката. Не ме питайте как съм се решила да си я направя..

Spoiler: