Създаване на Мажоретка

- Знаете ли, когато си малък си най-защитен, защото всички бдят над теб. Когато си най-малък те наместват как да спиш, защото лекарите казват, че така трябва, после идва детската градина и всички гледат, когато си играеш на площадката да не паднеш и да не си обелиш носа, а в първия учебен ден се снимат с теб един куп хора, за да остане споменът запазен завинаги. Но когато си на 16 единствената защита, на която можеш да разчиташ е самият себе си. И ако не си достатъчно силен, за да поемеш ударната вълна, наречена живот, не можеш да оцелееш. Защото това не е като нападение, не могат да ти помогнат нито спреят, нито швейцарското ножче, което баща ти е подарил, специално с тази цел.
Понякога, за да оцелееш се налага да се бъдеш друг човек за пред останалите, докато тайно в себе си се надяваш живота да стане все по-лесен. И той става. С всеки нов ден, хората се научаваме да живеем по собствения си начин, а не този към който са ни насочвали родителите ни, когато не сме можели да вземаме разумни решения, дори и тези два пътя да си съвпадат донякъде. Не можеш да живееш, опитвайки се да следваш нечий чужд идеал. Като да се опитваш да бъдеш перфектната приятелка на мъж, който не те оценява такава, каквато си. Не можем да живеем така и не трябва... Но го правим. И това е втората ни най-голяма грешка. Първата е успешният опит да навредим на единственото място, за което сме сигурни, че можем да живеем. И успяваме да прилагаме тази грешка все повече, все по-масивно. Това сме хората. – Прокарах ръка по дънките си, за да махна малка прашинка. Седнах по турски, макар че се надявах бързо да мине и този час. Защо родителите ми не искаха да разберат, че съм добре, че всичко ми е наред.
Глупости! Мога да продължавам да го повтарям на всеки, но колкото и да искам не можех да убедя себе си. И това ме съсипваше. Макар, че нямаше какво повече да стане. Бях... разрушена, да, пречупена.
Доктор Хънт продължаваше да се взира в мен, докато най-накрая проговори. Беше красива жена с червена коса на не повече от 38 години, а усмивката ѝ караше мен също да се усмихвам. Поглеждаше ме, а в очите ѝ можех да прочета, че вярва в мен, а усмивката й буквално ме обезоръжаваше.
- Сара, попитах те какво точно стана преди да се събудиш в болницата.
- Бях захвърлена като непотребна вещ до контейнерите с боклук – престорена усмивка се бе появила на лицето ми, докато се опитвах да разкарам от съзнанието си всички спомени от онази нощ.
- А от какво са белезите по ръцете ти? – не отговорих. – Виж, Сара, знам, че ти е трудно, и разбирам какво си преживяла... – не я оставих да се доизкаже, защото всички това повтаряха: „Много съжалявам” и „Знам какво си преживяла”. Мразех тези две изречения от дъното на душата си.
- Наистина ли? Убедена ли сте, че знаете? Защото ако опита ви е базиран само на излети чувства на други изнасилени тийнейджъри, тогава нямате представа за какво става въпрос. Искате да говоря? Защо искате да говоря? За да ми стане по-добре? Или за да можете да ме изритате от този кабинет, веднага щом си излея всичко, защото когато дойда при вас винаги отклонявам въпросите Ви и говоря за съвсем различни неща. Знаете ли, на тази дата преди един месец, един месец – повторих – бях захвърлена до някакъв контейнер. Сързях счупено стъкло недалеч от мен, но нямах сили да се изправя и да стигна до него. Нямах сили, за това трябваше да пълзя. Защото, когато съзрях стъклото мисълта да сложа край на живота си веднага превзе съзнанието ми. Така че трябваше да пълзя по мръсната земя, докато го стигнах. Исках да умра, защото всички казва, че когато умреш отиваш на по-добро място. Исках това по-добро място, независимо дали се нарича Рай, Утопия или пр. За първи път в живота си имах смелостта да си прережа вените. Да, мислила съм за това и преди години, но кой тийнейджър не мисли да си пререже вените поне веднъж? Но бях достатъчно глупава да не го направя тогава, за да преживея това. И го преживявам наново всеки ден, когато видя рокер с дълга коса, брада и кожен елек или яке на улицата. Преживявам го всяка нощ, когато се събуждам посреднощ, защото сънувам този момент, който си мислех, че няма да свърши. Не, не се стрхувам, когато се разминавам с някой мъж на улицата. Истински страх ме завзема, когато съзра такъв рокер, и викам. Викам с всички сили, но никой не ме чува. Защото за минувачите съм просто момиче, спряло се насред улицата, втренчено някъде напред. А когато се осъзная бързам да вляза в първото заведение, а оттам в женската тоалетна. Първо заключвам вратаа на тоалетната, за след това и тази на кабинката. Свивам се на пода, докато се успокоя. А след това звъня на родителите ми да дойдат да ме приберат. И това не е, защото някой е насочил дулото на пистолет срещу очите ми. Това е просто защото едър мъж с брада ме е погледнал. Насред пълната с хора улица.
- Исках да сложа край на живота си, защото това не се случи само веднъж, случва се всеки ден и всяка нощ. Господ обаче е решил, че трябва да остана жива, защото съм била на гърба на болница и лекар ме е намерил достатъчно рано, за да говоря сега с вас. Ще спра ли да изпитвам страх с всяка глътка въздух, която поемам? Ще спре ли да ме боли, когато споменът се яви в съзнанието ми, толкова ясен, сякаш гледам филм в киното? Кога ще мога да се изправя и да вървя с високо вдигната глава сред другите? Нима, след като вече говоря, ще се почувствам отново пълноценен човек? Никога през целия си живот няма да бъда пълноценен човек. Дори да се съвзема една част от сърцето ми, една част от душата ми, една част от самата мен ще продължи да се връща към онзи ден. Можете ли да спрете това? Никой не може. Защото вече се случи и каквото и да направите Вие или някой друг, не може да промени това. То вече се случи.
- Исках да ми разкажеш, защото, когато осъзнаеш какво ти се е случило, ще можеш по-лесно да се справиш с това. По-късно ще ти дам задача, но сега ми разкажи какво се случи преди да дойдеш в съзнание до контейнера с боклук – пак онази подканваща усмивка, на която трудно отказвах. И започнах. Започнах още със ставането си сутринта. А навън слънчевите лъчи си проправиха път из облаците и осветиха стаята още повече. Седейки на мекото канапе и поглеждайки през прозореца, забелязах и дъга. През всичкото време обаче, от един месец насам, всеки божи ден се питах аз ли бях го предизвикала или просто съм минала по грешната улица в грешното време. Опитах се да си спомня с какво бях облечена – дали съм изглеждала по-екстравагандно или както всеки ден. Точно тези детайли се бяха загубили някъде в подсъзнанието ми. От всички други, най-безопасните не можех да опиша. Прозорецът беше отворен и лекия ветрец отвън разхлаждаше и стаята. Не мога да кажа дали ако беше друг психолог бих си стояла свита на неговото канапе и не бих обелила и думичка. Нямам си представа дали факта, че познавах доктор Хънт от повече от 3 години ми повлия при вземането на решението да й разкажа. Не, това не бе взето от мен решение, но случилото се просто напираше да излезе наяве и предполагам бе добре, че се случи пред доктор Хънт, отколкото пред някой друг. Не бих пресилила чувствата си, ако кажа, че обичах тази теза като втора майка. Разбира се, моята не можеше да се замени, колкото и пъти да сме се карали. Но Хънт знаеше неща за мен, които аз самата не осъзнавах, а не всичко споделях с майка си. Мисля, че няма да сгреша, ако каза, че тя бе моят специален дневник, който имаше диплома за детска психология.
В началото достойно защитавах теорията си, че колкото по-малък си, толкова по-защитен си – свита на канапето, страхувайки се да се изправя. А завършвайки разказа по действителен случай – вече се бях облегнала спокойно, дишах по нормалния за човек начин и смея да кажа, че буцата я нямаше. Не се появи и когато един след друг най-ужасните моменти в живота ми започнаха да се въртят около главата ми като на филмова лента и всичко изглеждаше много реално. Но не беше.
Наистина нищо на света не бе в състояние да промени случилото се, но аз можех да променя бъдещето си. Вместо да продължавам да се крия из тълпите, можех да ходя с високо вдигната глава и изправени рамене. Защото доктор Хънт ме убеди, че мога. Жената срещу мен продължи да ми се усмихва и повреме на следващите ни сеанси. Три седмици след като проговорих бе делото срещу мъжа, към когото не знаех какви чувства изпитвам – дали ненавист, страх и омраза, или нищо. След като дадох показанията си, за които именно тази жена с червена коса ми помогна, излязох от съдебната зала. Не исках да знам дали е признат за невинен или виновен и ако е второто, то каква е присъдата му. Не исках да знам абсолютно нищо за него. Исках само ограничителна заповед, за която майка ми каза, че ще се погрижи, без аз да разбирам. Защото ако имаше ограничителна заповед, значи бе признат за невинен. Просто не исках да знам. И те уважиха желанието ми.